Типичен уеб проект днес тегли няколкостотин пакета, повечето с напълно свободен лиценз. Всеки от тях на теория може да бъде заменен, поправен или поддържан от самия екип. На практика, ако утре авторът на някой от тях изтрие хранилището си, екипът ще научи от червен екран при сглобяване, а не от собствен план. Свободата е записана в лиценза; способността да я използваш не е записана никъде - тя или е изградена, или липсва.

Свобода на хартия и свобода на практика



Четирите свободи на свободния софтуер - да ползваш, да изучаваш, да променяш, да разпространяваш - описват права. Правата са евтини: получаваш ги с едно изтегляне. Упражняването им струва време, познания и дисциплина, и точно тук повечето проекти се самозалъгват. „Можем да го разклоним, ако стане нужно“ звучи като план, докато не се запиташ кой в екипа е чел изходния код, кой може да го сглоби без инструкциите на автора и колко седмици ще отнеме това.

Примерът, който обикновено се цитира, е пакетът left-pad, чието оттегляне от npm през 2016 г. счупи сглобяването на хиляди проекти (бележка за редактора: датата и мащабът са по памет, да се проверят преди публикуване). Интересното не е, че единадесет реда код спряха сглобяването на толкова места за няколко часа. Интересното е, че всички тези проекти имаха пълното право да заменят пакета и почти никой не беше в състояние да го направи, преди някой друг да го върне.

Същото важи за музикант, който сменя група. Правото да напуснеш го имаш винаги. Дали ще има къде да свириш после зависи от това дали си поддържал контакти, репертоар и собствена техника, а не от това колко свободен си се чувствал на сцената.

Критерии преди добавяне на зависимост



Моментът за тези въпроси е преди първия import, не след третата година в продукция.

  • Колко от твоя код я докосва. Библиотека, извиквана от едно място зад собствен интерфейс, се сменя за един следобед. Библиотека, чиито типове са разпръснати из половината модули, се сменя с пренаписване. Броят на файловете, които я споменават, е по-честен показател от популярността ѝ.
  • Има ли стандарт зад нея. Клиентът за PostgreSQL има заменители, защото протоколът е документиран. Клиентът за нечий собствен API има точно един заменител - следващата му версия.
  • Кой я поддържа и от какво живее. Един автор, една фирма или общност с публичен процес за вземане на решения са три различни рискови профила. Фирмен проект с отворен код може да смени лиценза или да затвори следващата версия; последните години дадоха достатъчно примери (бележка за редактора: конкретни случаи да се добавят само с проверени препратки).
  • Колко трае сглобяването от изходен код. Ако никога не си го сглобявал, не знаеш отговора. Ако отговорът е „час и половина и конкретна версия на компилатора“, разклонението ти е теоретично.
  • В какъв формат държи данните ти. Кодът се сменя по-лесно от данните. Инструмент, който пази конфигурация и история в документиран текстов формат, ти оставя изход. Инструмент с двоичен собствен формат ти оставя архив, който никой вече не може да отвори.


Един тест с отговор да или не



Първата стъпка е да видиш какво всъщност теглиш, защото списъкът в собствения ти конфигурационен файл е само върхът. В проект на Rust:

cargo tree --depth 2


показва преките зависимости и техните преки зависимости; без ограничение на дълбочината изходът е пълното дърво. В Node еквивалентът е npm ls --all, а в Python pip show с име на пакет извежда полетата Requires и Required-by за един пакет наведнъж. Целта не е да се ужасиш от броя, а да разделиш дървото на две: зависимости, които са взаимозаменяеми по дизайн, и зависимости, без които проектът няма смисъл.

Втората стъпка е по-неудобна. За всяка от втората група отговаряш на един въпрос: ако утре хранилището изчезне, колко време ще мине до работещо сглобяване от наше копие? Отговорът е или конкретно число, защото вече си го правил, или „не знаем“. „Не знаем“ не е срамно - срамно е да го наричаш „лесно разклонимо“ в документацията.

Третата стъпка е да закрепиш резултата: копие на изходния код при себе си, фиксирани версии с контролни суми в заключващия файл и поне едно доказано сглобяване от това копие, записано като стъпка в собствения ти процес. Това е дисциплина като правилната техника при вдигане на тежести - спазваш я всеки път, не само когато има кой да гледа. Няма ефект, докато не ти потрябва, а когато ти потрябва, вече е късно да започваш.

Честни ограничения



Има неща, които този подход не решава, и е по-добре да се кажат направо.

Разклонението не е замяна. Да поддържаш собствено копие означава да четеш поправките по сигурността, да ги пренасяш и да носиш отговорност за всичко пропуснато. За малка библиотека това е възможно. За компилатор, ядро или браузърен двигател никой разумен екип не може да го обещае и честният отговор е „разчитаме на общността и го знаем“.

Данните заключват по-силно от кода. Нов клиент можеш да напишеш за седмица. Не можеш за седмица да пренесеш десет години записи от формат, чиято единствена документация е самият изчезнал код.

Стандартите са частично спасение. Два клиента за един протокол рядко са взаимозаменяеми без промени по ръбовете. Абстракцията, която ги скрива, също е код, който някой трябва да поддържа, и също може да остарее.

Времето е реално. Всеки час, вложен в сглобяване на чужд код „за всеки случай“, е час, отнет от собствения продукт. Разумният екип не го прави за всичко - прави го за малкото зависимости, без които спира, и съзнателно решава да не го прави за останалите.

Отговорността при свободния софтуер не е да ползваш само правилните лицензи. Тя е да знаеш за всяка част от системата си дали правото на изход е подкрепено от реална способност, и да го напишеш черно на бяло, вместо да го предполагаш. Списъкът със зависимостите, които не можеш да смениш, е по-полезен документ от списъка с тези, които уж можеш.